Като тийнейджър много се впечатлявах на всекидневниците и списанията ,в които имаше картинки с малки разлики. В случая сравнявам сходни събития - един протест в защита на човешки права и един побой
04.06. 2010 Бамберг, Германия
Преди няколко дни недалеч от Нюрнберг,в един баварски град, който е обявен за международно културно наследство на Юнеско, се състоя мулти-културен празник, който завърши с човешка верига, дълга километър и половина. Около 3500 демонстранти, предимно студенти, се хванаха за ръце и обкръжиха конгресната зала в града. Поводът - от 2008 година NPD,( National Partei Deutschland - Национална Партия на Германия ) известна противоконституционна дясноекстремистка партия събира членовете си на републиканско ниво в града през първия уикенд на месец юни. Гражданите на Бамберг показват по миролюбив начин своето несъгласие с домакинската си функция.
Няма наранени, баварския вътрешен министър Йоахим Херман се изказа : "Радвам се на широкия граждански ангажимент срещу кафевия призрак* "
Ден преди това , 21-годишен студент, беше пребит на централната омнибус гара в града. Извършителят е задържан. Неговата алкохолна проба показва 1,06 промила.
*метафора на неонацисткото движение
06.06.2010 София , България
130 бяха българите, които се обединиха в защита на правата на нелегалните емигранти в България. Те демонстрираха пред Специален дом за временно настаняване на чужденци - Бусманци срещу процедурата за задържане, както и за осигуряване на условия за живот и професионална реализация на емигрантите в България. За повече информация - Неуютен блог на Светла Енчева
Час преди събитието петима младежи, която цел е била да изкажат гражданската си позиция, биват нападнати в маршрутка, която води до местоположението на митинга.
Къде са разликите?
1. Ниво и стил на медиите.
Германските медии - местни вестници, радиа, телевизии отразиха с възторг събитието по митинга. И поощриха гражданската позиция на демонстрантите. Побоя на автогарата беше само споменат в няколко интернет медии. На мен ми се наложи да издирвам този случай , за да мога да направя аналогия.
Българските медии отразиха предимно побоя,като го свързаха с митинга, за който само споменаха. Обвръзката остави впечатление в страничния наблюдател, че сякаш жертвата ,17-годишен младеж, който бива в следствие на побоя опериран в Пирогов , си е получил заслуженото, понеже е отивал да демонстрира.
Докога репортерите ще проповядват криворазбран морал?
Чудя се кой иска да му се продаде емисията с новини и защо се преследват само атрактивни - черни новини?
2. Обективност на журналиста
Всъщност събитията от побоя и демонстрацията и в двата случая не са обвързани. Намеренията на жертвите не са съотносими към митинга в Германия и България. В случая с Германия медиите отразяват събития, в България медиите манипулират мнението на зрителя респ. читателя. Поръчково драскачество?
3. Цивилисти -наблюдатели ?
В Германия побоя е извършен привечер без очевидци. В България - в 10 часа сутринта. Празна ли е била маршрутката,докато са пребивали четиримата младежи. Няма ли кой да прояви цивилен кураж, няма ли кой да повика силите на реда? Или няма гражданско общество, а е сбирщина от индивиди, които пак си кютат с мотото за главицата, което споменахме. "Колко се радвам, че не съм била там, можеха и мен да бият" - въздъхна някой и ми дожаля за него.
Ако аз бях там, в изява на граждански кураж щях да се подвизавам в репортерските заглавия : "Пребита двукратна майка, отиваща да демонстрира". Това с демонстрацията не бива да го пропускаме, да си знаят хорицата, че изказването на мнение не остава ненаказано. Така де, този път се утроиха, ако расте групата със същата геометрична прогресия, може да се наложи да се промени нещо. Ой, ой, ой колко неудобно за практикуващите жандармерски тантри и техните главонаведени сподвижници!
4. Разликата в крайния потребител
Очевидно малко интелигенция остана в татковината и не се съпротивлява срещу медийната боза.То срещу какво по-напред да се бори. Или още по-лошо - й е напълно безразлично какво се случва.Това е тъжно
5. Политиците
Докато в германската защита на човешките права се намесиха с мнение множество политици и полицейските власти се организираха да защитават протестантите, то по българския митинг,не се изказа никой политик все още. Мигрантите не могат да гласуват, и пари нямат.Понятие като професионален дълг, за намесените в политиката се дефинира само с обслужващи интереси и финансови ползи.
Аз намерих 5 разлики, а вие?
.jpg)
Показват се публикациите с етикет активизъм. Показване на всички публикации
Показват се публикациите с етикет активизъм. Показване на всички публикации
неделя, 6 юни 2010 г.
четвъртък, 27 май 2010 г.
Реферат по имиграционни въпроси пред българска публика
„Да си призная - пристрастна съм!Моята най-добра приятелка е арменка. И когато преди години ми разказваше за изтезанията арменски , заедно гледахме документални филми , плаках с нея за болката на народа й. Тя рядко се оплакваше. Веднъж ми разказа за нейния приятел , който не можеше да се ожени за братовчедка й , понеже няма паспорт. Абсурд!? Не. Българоарменско ежедневие. Тогава се запитах - какво ли е да нямаш паспорт ?“
Някой индивиди започват да се прозяват...Преминавам бързо към същността на въпроса:
„Няколко години по-късно разбрах, че множество работещи в Обединени арабски емирства познават чувството да им бъдат отнети паспортите. Практиката е следната: За периода на престоя им работодателят съхранява документите за самоличност като ти издава нови , арабски лични карти. С новите документи не можеш да напускаш страната,можеш да се движиш само между емирствата. Паспортите могат да се получат след подпис в дебелия тефтер на облечен в дишдаша арабин, който гледа подозрително и предупреждава, че до 24 часа ( или след приключване на едномесечната отпуска ) трябва да бъдат върнати при паспортите на останалия персонал. Защо работодателят налага изкуствена забрана за пътуване? Приема се , че всеки работник с поведението си може да оскверни имиджа на компанията, затова те си запазват правото на санкция. Като родител към непослушното си дете.
Но да има абсурдни практика в Арабския свят сякаш сме свикнали. Ние – българите - се смятаме за по-развити. Доколко сме развити в отношението си към бежанците обаче?“
Тук излиза един колега с пенсионирана количка от бързия влак София-Варна. С ужасяващ стряскаш скърцащ звук той раздава студени напитки и разлива кафе от термоса. Арабско с много утайка.
„ Българската държава се отнася към кандидатите за бежанци по мащерски. Храни ги с хляб и чай и ги държи под абсолютен контрол. Отнема им правото да живеят свободно. Като наказание за извършена пакост. Налага забрани, а ако някой попита защо – отговаря ощипано: Ти знаеш колко по-зле има? В Афганистан нямат тапети по стените, в Бусманци има. Той да се радва, че и толкова му даваме.
Редно е да се запитаме Кой всъщност дава?Хайде сега по кръчмарски да извадим тефтера. Кой плаща сметката и кой поръчва музиката? И след като плащам, защо нямам право да определям. Нали уж мен-природеното дете -българчето пазят от лошия ми събрат.“
Поемам си въздух
"Не искам брат ми да е затворен. Не искам да се чувствам отговорна, че на него му е зле. Искам той да е свободен, да работи , плаща данъци и осигуровки , радва се на блестящо здраве, създава семейство и отглеждаме децата си заедно. Ооо, как бих се радвала той да живее сред нас,защото цвета на кожата му е друг. И неговите деца играят с моите. Защото само така няма да ме е срам, ако утре детето ми се скрие във фустите от уплаха, ако срещне цветнокож"
На сцената излиза псевдоадвокат, който се оказва всъщност журналист тип Папагал:
„Много шум се вдига и всеки публикува жежко мнение..Какво ме занимавате изобщо? Колко по-тежки случай има,айде,.. да се екстрадират оттам, откъдето са дошли...“
Тук нетърпеливи блогъри в унисон с оперението на артиста от първия ред го надвикват : „Ние се интересуваме, ние , ние писахме , ние, ние!“
„Прекрасно, вие сте запознати със проблема, нека преминем тогава към разрешението му. Да създадем неправителствен сектор, който по естествен начин да контролира своеволията на властимащите. Да ангажираме обществото- доброволци, приемни семейства. Ще се състои митинг на 06.06 от 11 до 13 часа пред Специален дом за временно настаняване на чужденци – Бусманци...“
Заглъхвам, от залата се носят стонове и възгласи.
Аз няма да дойда
И аз ,
И аз..
Залата се опразва.
Млад момък с тъпоумно изражение коментира: „Че кой ги е карал да се "плющят" като си знаят положението на нелегални?Пък теб да не съм те бил да ходиш в Арабия?Ай' мно'у ти здраве!“
На последния ред остава последната ми надежда за съмишленост. Един чичко на средна възраст още не е напуснал. Вероятно е заинтересован? Запътвам се задъхано към него, за да се запознаем. Радостта ми утихва с всяка крачка.
Той дреме.
Някой индивиди започват да се прозяват...Преминавам бързо към същността на въпроса:
„Няколко години по-късно разбрах, че множество работещи в Обединени арабски емирства познават чувството да им бъдат отнети паспортите. Практиката е следната: За периода на престоя им работодателят съхранява документите за самоличност като ти издава нови , арабски лични карти. С новите документи не можеш да напускаш страната,можеш да се движиш само между емирствата. Паспортите могат да се получат след подпис в дебелия тефтер на облечен в дишдаша арабин, който гледа подозрително и предупреждава, че до 24 часа ( или след приключване на едномесечната отпуска ) трябва да бъдат върнати при паспортите на останалия персонал. Защо работодателят налага изкуствена забрана за пътуване? Приема се , че всеки работник с поведението си може да оскверни имиджа на компанията, затова те си запазват правото на санкция. Като родител към непослушното си дете.
Но да има абсурдни практика в Арабския свят сякаш сме свикнали. Ние – българите - се смятаме за по-развити. Доколко сме развити в отношението си към бежанците обаче?“
Тук излиза един колега с пенсионирана количка от бързия влак София-Варна. С ужасяващ стряскаш скърцащ звук той раздава студени напитки и разлива кафе от термоса. Арабско с много утайка.
„ Българската държава се отнася към кандидатите за бежанци по мащерски. Храни ги с хляб и чай и ги държи под абсолютен контрол. Отнема им правото да живеят свободно. Като наказание за извършена пакост. Налага забрани, а ако някой попита защо – отговаря ощипано: Ти знаеш колко по-зле има? В Афганистан нямат тапети по стените, в Бусманци има. Той да се радва, че и толкова му даваме.
Редно е да се запитаме Кой всъщност дава?Хайде сега по кръчмарски да извадим тефтера. Кой плаща сметката и кой поръчва музиката? И след като плащам, защо нямам право да определям. Нали уж мен-природеното дете -българчето пазят от лошия ми събрат.“
Поемам си въздух
"Не искам брат ми да е затворен. Не искам да се чувствам отговорна, че на него му е зле. Искам той да е свободен, да работи , плаща данъци и осигуровки , радва се на блестящо здраве, създава семейство и отглеждаме децата си заедно. Ооо, как бих се радвала той да живее сред нас,защото цвета на кожата му е друг. И неговите деца играят с моите. Защото само така няма да ме е срам, ако утре детето ми се скрие във фустите от уплаха, ако срещне цветнокож"
На сцената излиза псевдоадвокат, който се оказва всъщност журналист тип Папагал:
„Много шум се вдига и всеки публикува жежко мнение..Какво ме занимавате изобщо? Колко по-тежки случай има,айде,.. да се екстрадират оттам, откъдето са дошли...“
Тук нетърпеливи блогъри в унисон с оперението на артиста от първия ред го надвикват : „Ние се интересуваме, ние , ние писахме , ние, ние!“
„Прекрасно, вие сте запознати със проблема, нека преминем тогава към разрешението му. Да създадем неправителствен сектор, който по естествен начин да контролира своеволията на властимащите. Да ангажираме обществото- доброволци, приемни семейства. Ще се състои митинг на 06.06 от 11 до 13 часа пред Специален дом за временно настаняване на чужденци – Бусманци...“
Заглъхвам, от залата се носят стонове и възгласи.
Аз няма да дойда
И аз ,
И аз..
Залата се опразва.
Млад момък с тъпоумно изражение коментира: „Че кой ги е карал да се "плющят" като си знаят положението на нелегални?Пък теб да не съм те бил да ходиш в Арабия?Ай' мно'у ти здраве!“
На последния ред остава последната ми надежда за съмишленост. Един чичко на средна възраст още не е напуснал. Вероятно е заинтересован? Запътвам се задъхано към него, за да се запознаем. Радостта ми утихва с всяка крачка.
Той дреме.
понеделник, 17 май 2010 г.
Добрите хора спазват закона
Този разказ е плод на авторска измислица. Всякаква прилика с действителни лица и факти е напълно случайна.
Комисар Георги Иванов завъртя шайбата на вентилаторната печка, която той нежно наричаше духалка, до краен предел, малко след шеста степен. Прегрелият реотан беше затоплил пластмасата и почти изгаряше подбедриците му, които Иванов търкаше , за да разнесе топлината.
„Брех, че студ!Пък март. Не може да се стопли човек“, каза шефът на дирекция" Миграция" и потърси с поглед секретарката си, която като срещна погледа на висшестоящия, припряно приключи телефонния си разговор, оставяйки впечатление, че говори отново с любовника си. „Петровааа, я направи кафе, че ми замръзна устата. Ти обади ли се на ония за парното?“ Петрова кимна като сервира чаша горещо кафе в полуприведена поза, която разкри пищните й гърди. „Ой, бабацо!“помисли си Иванов , но студът отклони мислите му от разгулна в професионална насока.
„И какво казаха, кога ще дойдат? Ей, големи тюфлеци, само се мотат , няма управия тази държава.“ Иванов шумно отпи глътка. Телефонът иззвъня и го сепна. Жарката течност опари устните му, той подскочи и изплю част върху ризата си. Последва ред благословии, придружени с търсене на кърпа. Телефонът продължаваше да звъни.
Младши-експерт Карайорданов вдигна слушалката, която след кратко приемане на адресата, закри с ръка и зашепна. :“Ш-ш-ефе, пак ония лудите от интернет с бременната арменка?Щ-що не сме я пусне-е-ели?!“ , младият мъж имаше лек говорен дефект, който го издаваше винаги, когато е притеснен.
Кафето на Иванов приседна. „Кажи им, че ме няма и ти не отговаряш на въпроси!“ и продължи да мърмори „Незаконно сме я били задържали. Всички станаха юристи. Събрали се пет човека и манипулират мнението на гражданина. Всичко си е по правилата. Като го позволява закона.“ и се огледа за съпричастие.
Това , което комисарят имаше предвид под позволението на закона, беше порочната политика в Агенцията на бежанците да раздава картончета и отлага регистрирането на молбите за статут на бежанец, като по този начин , мигрантите, поради нерегистрация на молбата биваха фактичеки принуждавани да остават нелегално.И оттам неговия отдел притежаваше всички права да наложи мярки по осмотрение – подписка или задържане. Ако някой се оплачеше от едните, биваше притиснат от другите. Задържането се осъществяваше в построения преди пет години, Дом за временно настаняване на чужденци , в околностите на столицата.Понятието „временно“ доста разтегливо, беше заради предвидения законов срок от шест месеца, но при стройна съдебна система продължаваше до няколко години.По тези причини преди няколко месеца анархо-либерали, както Иванов ги наричаше се бунтуваха срещу съоръжението, като развяваха плакати и вдигаха медиен и блогърски шум. Изявяваха граждандската си позиция.
Петрова още гледаше недоумяващо, нея я бяха назначили наскоро и трябваше тепърва да я обучават .
„Еее, туй днешната младеж , само глупости са им в главите. Труд трябва , труд, като едно време. Я да им дадем по една мотика и да ходят да копаят. Слава богу, на този протест бяха шепа хора. Не разбират ли, че ние мислим за националната сигурност. Това е приоритет при вземането на решения. Да сме освободили хората в Бусманци, че стоели вътре с години. Ми да стоят. Де са 'ръгнали?Не било законно, те на мен законност ще ми вменяват.“ Иванов си пое дълбоко дъх, отпи от кафето, като се надяваше Петрова да е доволна от демагогското обяснение. Но тридесетгодишната седемдесеткилограмова икономистка го гледаше с широко отворени очи, от недоумение пищния й бюст се надигаше ускорено от учестеното й дишане. Тази картина се хареса на Иванов, който разсъждаваше над двадесетгодишния си брак като страдание, а съпругата си като необходимото зло, което трябваше да поддържа домакинството и да прави салата ,когато се събираха с приятели да пият ракия и да гледат футбол, или накратко при мачовизация. След кратка пауза, като канализира мислите си, той продължи :
„А сега с тази арменка. Двадесет и двегодишна фръцла дошла на гости на нелегалния си приятел, а не иска да си ходи. Искала с него да живее,Се-МеЙ-ство ще гради“ като натърти на думата семейство, физиономията му се разкриви във иронична усмивка. „Пък той нямал документи, понеже бил дошъл с родителите си тук като дете и сега арменската държава не признава акта му за раждане от СССР и без военен билет само на негова база не иска да му издаде паспорт. Тоест, Киркорчо, май му беше името, не ще да си ходи в Армения понеже цялото му семейство било с постоянно пребиваване. Той е пълнолетен, да ходи да отбива военна служба. А не да ми чака да стане на 27, да си плати рушвета в арменското посолство. Къде е спал досега? Да си беше отишъл в Армения преди да стане пълнолетен и да си изкара паспорт. Като няма паспорт , как да му дадем постоянно пребиваване. Сега се влачи при нас с молба за бежанец. Видиш ли, арменецът , бил без гражданство, понеже не му давали от посолството паспорт и следователно бежанец. Не им стига това, ами и врякат до Бога“ Иванов очевидно не беше вярващ, щом си позволяваше безпричинно да намесва божии сили. Типично за средностатистически български , той не се свенеше да удурдисва тъпизма с ефеизма и да нарича смесицата им с българско тълкуване на текстве на наредби, законност.
Именно една такава наредба даваше право „по усмотрение на изпълнителната власт“ да се въвеждат различни мерки срещу чуждестранни лица с неизяснен статут, тоест в обща процедура, която приключваше в деветдесет процента от случаите негативно за кандидатите и задоволително за служителите в агенцията по бежанците. Защото последните след всяка депортация те потриваха ръце самодоволно и се радваха на бонуса в края на годината за успешно свършена работа и предотвратения нелегална емиграция.
Когато , преди години в началото на деветдесетте братовчедът на Иванов му разказваше как е преминал тайно границата за Германия и се е укривал при познати, докато някой добросъвестен германец го е издал и са го пратили в лагер, където е хванал краста, Иванов злорадстваше над неуспеха му и с неверие споменяваше на жена си: „Ще стане неговата работа, отиде кат' Аслан, върна се насран“ Братовчедът Митко , по професия зидаромазач, беше успял човек. Него ни краста, ни зъбобол, ни лагер и черен печат го мори. Той бе успял да омагьоса със снажния си вид, катранените чупливи коси и сини очи една местна селянка, да се ожени за нея, да изкара тамошната специализация за бояджия и да печели в марки. И колкото повече се увеличаваше благосъстоянието му,изразено във видео за майка му и стар Опел Кадет, популярен под псевдонима „капка“, толкова повече се смазваше самочувствието на Иванов, който всяка събота , вместо да гледа мач, ходеше да копае бустан и да носи буркани с лютеница, грах и бакла от майчината си зимнина, за да се прехранва. „Камъкът си тежи на мястото“- клиширано повтаряше той и не забелязваше как жена му тайно плачеше, когато с провинциалните си доходи не можеше да си купи ново червило на Лореал.
Комисар Иванов се сети за арменската двойка. „Тази малката ще я депортираме. Забременяла, докато чакала. Няма време за губене. Да я тикнем в Дома в Татулово, може да й дойде акъла и сама да си тръгне.Иначе, съдът, ако чакаме може да роди и тогава, върви я спасявай, ще вземе да кандидатства за статут на постоянно пребиваване. Петрова, напечатай заповед за крайна мярка задържане под стража, Карайорданов ще ти обясни ...“ и преди младата жена да затвори вратата чу зад гърба си
„Иии, Петрова, още нещо ...свържи ме с Григоров. “
***
Върху прашното бюро лежаха няколко папки, които съдържаха молби на бежанци. Неблагодарна сган, помисли си той и удари най-често използвания печат , като върху белия лист се появи диагонален червен надпис – Отказ!За последните седем години, тази практика се беше превърнала в ежедневие – четиринадесет хиляди молби за бежанската защита ,от тях бяха хиляда и четиристотин одобрени, като за всички тях се шушукаше, че му е платен дебел подкуп. Председателят на Агенцията за бежанците Иван Григоров , беше на 45 години, 172 сантиметра висок и още толкова кръгъл, леко оплешивялото му теме проличаваше сутрин, когато няколко косъма се изправяха и люшкаха в унисон с меланхолията , с която той се придвижваше от колата до бюрото си. Посребрените му коси издаваха, че с много нерви се беше добрал до този управнически стол и сега присъщо на позициите, където авторитарно се вземат решения се опитваше за срока на управлението си да увеличи загубеното в драпане за кокала под формата на рушвети финансово състояние. И сега никой не можеше да му отнеме привилегията да удря печат за неодобрение на кандидатите за статут на бежанец. „Ние сме външна граница на Европейския съюз и като такава носим голяма отговорност за опазване трафика на нелегални емигранти“ твърдеше с монотонен глас Григоров и напомняше на изявление на автогара за пристигащите и заминаващи автобуси. А кандидатите за бежанци се оплакваха от условията в транзитния център със затворен режим, който противно на лагера на Митко от преди двадесет годинни забраняваше на пребиваващите в него връзка с външния свят. Предимно, ако външния свят беше също нелегален. “ Какво са ревнали? Да си ходят, откъдето са дошли. Да не съм ги канил. Маймуни разни.“
Голямата слабост на Григоров беше неговата дъщеря, която преди три години завърши Езиковата гимназия и говореше свободно английски и френски.След дипломирането Елена Григорова не се притесняваше, че ще я приемат в Икономическия факултет в столицата, нито във факта, че след завършването му, ще й намерят работа. Това, което я притесняваше беше факта, че не може да си намери свестен мъж. Нейните ухажори бяха или от ония пънове, които никакви пари не изкарваха, а искаха приятелката им да е поддържана жена , или от другите, пуяци, които гордо се показваха със завоеванието им, чието приложение беше в синхрон с положението им , а именно оценено по външния си вид и сексуалната си активност. Затова търсенетто на подходящ съпруг , в синхрон с майчините притеснения за некадърността на младото поколение, се превърна в идея, която като паяжина обви душата на тинейджърката и безмилистно изяждаше кацналите като насекоми нормални младежки мечти и стремежи към спортни активитети с връстници.И интелигентните, но бедни почитатели. За тях тя нямаше време.
Елена притежаваше класа, буйна руса грива и кокалеста снага, която поддържаше с ограничение и протеинов режим. Всъщност хранителните й навици я занимаваха повече от кандидатстудентския изпит и тя често и задъхано обясняваше в многочасови пледоарии пред приятелки от кафе на кафе как е превърнала по-женски заформения тинейджър в елегантна млада дама. След дълги дискусии относно здравословността на режима, който тя насъскано защитаваше срещу нейната най-добра приятелка и съученичка, която тренираше и нямаше щастието да притежава рахитични обиколки в отговор на съвременното Туиги-разбиране за красота в България, Елена се чувстваше енергийно изхабена. За една казваше ,“Тя е енергиен вампир“, за друга „ Ако изляза с нея , ще се срамувам, защото тя няма маркови дрехи“ И бавно се отклоняваше от хората , с които беше израстнала. „Пътят към Елитът изисква своите жертви“, казваше си тя , и приемаше загубата на приятелството, изградено на база на сходен интелект в ученическите години по-леко, и го заменяше с такова, което се обосноваваше на икономически връзки и финансови ползи. Едно внушение на майка й беше донякъде виновно за изхода на тези приятелства. „Децата от бедните семейства само завиждат на тези от богатите“ , повтаряше нейните думи Елена и се самопричисляваше към втората група.
Елена Григорова беше гледала един документален филм за университетите в Шотландия и се беше влюбила във Университета Сейнт Андрюз, където случайно е следвал принц Уилям. Дали се беше влюбила във учебното заведение или във възможността да се запознава само със принцове и величия от всякакво естество, беше съмнително. И така докато Елена сънуваше как играе на най-старото университетско голфено игрище и взема участие в поло турнир,за Иван Григоров трябваше да забрави честността си и заплатата на обикновен чиновник и да въведе мерки, известни в българския бюрократичен жаргон като "протакане" и "натъмъняване", с които да събира кървави пари, за да я издържа дъщеря си в кралското учебно заведение.
Беше малко след дипломирането й в колежа, Елена беше си намерила работа като международен сътрудник в една британско-нигерийска компания и родителите й вече не ходеха, а хвърчаха от гордост заради сумата, която печелеше и с която успешно връщаше заема ,с които беше платила таксите по учението си. Мечтата за съпруг беше преследвала усърдно и беше сгодена за Абдула, син на нигерийски милионер. Щастливата новина от бремеността на Елена, не беше посрещната с патос от родителите й, поради потенциалния тъмен цвят на кожата на детето й. Но това което съсипа Иван Григоров беше спонтанния аборт , който отне живота на бъдещия му внук и на дъщеря му. Увеличен черен дроб, споходен от болки и внезапна смърт. Когато Абдула се опита да прегърне и плаче на рамото на посърналия Григоров в британската клиника, последния го възнагради само със студеното си пренебрежение. Дълбоко в душата си, за смъртта на Елена той обвини тъмнокожия годеник на дъщеря си поради невнимание, британските лекари поради немърливост, господ поради жестокост. И в сърцето си намрази всички чужденци.
Дали по тези причини или някакви други, той чувстваше след всеки отказ удовлетворение. И в някой случай дори се свързваше с комисар Иванов , за да организира достойно положение за нелегалните в Домът за временно настаняване в Татулово, в близост до столицата– далеч от българите , зад високи стени от тухли , обвити с бодлива тел.
Телефонът иззвъня.
„Иване, имаме проблем с тази арменка. Получих много електронни писма, тези нахранимайковци,които "правозащитници" се наричат, стават агресивни?“ , се чу гласа на Иванов от другия край на жицата.
„Куче, дето много лае,...нали знаеш.Не им обръщай внимание. Всичко е законно. Те призовават към беззаконност и в съмнение в авторитета на милицията.Ние сме добри хора, спазваме законите.“ , и преди да чуе как Иванов облекчено си отдъхна след това грамофонно обяснение, той грабна една книга от бюрото си и размаза една хлебарка на стената. Дори не забеляза, че това е Женевската конвенция за бежанците от 1951, в която се уреждаха проблематика на тези хора, които идваха от несигурни държави и търсеха подслон и закрила. Това не интересуваше Григоров, не го интересуваше кой какви права има. Важно беше процедурата да бъде спазена според законовите разпоредби. А че буквалното четене на тези разпоредби беше в конфликт с основните човешки права, той не разбираше, но знаеше , понеже това бяха безрезултатните крясъци на няколко активни анархисти.
Несмущаван в мислите си за унищожението на хлебарките и чужденците, Григоров телефонираше в търсене на съдията , който в едноличен състав, ще води делото относно жалбата срещу агенцията. „Може пък нещо да се направи.“, мислеше си председателя с надеждата съдията да е „свой човек“. „Анархо-либерали, ще им дам да се разберат.“ , изсъска той наглас. После притеснено се огледа , дали е сам. Въздъхна в знак на облекчение. Никой не го чу. Само от горната лавица му се усмихваше запрашения никоганепрочетен екземпляр на една книга, в която се говореше за права. Права, които бяха на Киркор насилствено административно от собствената му и от българска страна отнети- правото да учи, да пътува, да кара кола, да създаде бизнес, да обича и бъде обичан, правото на семейство, да бъде личност.
От последната лавица се усмихваше мрачно българската Конституция.
Комисар Георги Иванов завъртя шайбата на вентилаторната печка, която той нежно наричаше духалка, до краен предел, малко след шеста степен. Прегрелият реотан беше затоплил пластмасата и почти изгаряше подбедриците му, които Иванов търкаше , за да разнесе топлината.
„Брех, че студ!Пък март. Не може да се стопли човек“, каза шефът на дирекция" Миграция" и потърси с поглед секретарката си, която като срещна погледа на висшестоящия, припряно приключи телефонния си разговор, оставяйки впечатление, че говори отново с любовника си. „Петровааа, я направи кафе, че ми замръзна устата. Ти обади ли се на ония за парното?“ Петрова кимна като сервира чаша горещо кафе в полуприведена поза, която разкри пищните й гърди. „Ой, бабацо!“помисли си Иванов , но студът отклони мислите му от разгулна в професионална насока.
„И какво казаха, кога ще дойдат? Ей, големи тюфлеци, само се мотат , няма управия тази държава.“ Иванов шумно отпи глътка. Телефонът иззвъня и го сепна. Жарката течност опари устните му, той подскочи и изплю част върху ризата си. Последва ред благословии, придружени с търсене на кърпа. Телефонът продължаваше да звъни.
Младши-експерт Карайорданов вдигна слушалката, която след кратко приемане на адресата, закри с ръка и зашепна. :“Ш-ш-ефе, пак ония лудите от интернет с бременната арменка?Щ-що не сме я пусне-е-ели?!“ , младият мъж имаше лек говорен дефект, който го издаваше винаги, когато е притеснен.
Кафето на Иванов приседна. „Кажи им, че ме няма и ти не отговаряш на въпроси!“ и продължи да мърмори „Незаконно сме я били задържали. Всички станаха юристи. Събрали се пет човека и манипулират мнението на гражданина. Всичко си е по правилата. Като го позволява закона.“ и се огледа за съпричастие.
Това , което комисарят имаше предвид под позволението на закона, беше порочната политика в Агенцията на бежанците да раздава картончета и отлага регистрирането на молбите за статут на бежанец, като по този начин , мигрантите, поради нерегистрация на молбата биваха фактичеки принуждавани да остават нелегално.И оттам неговия отдел притежаваше всички права да наложи мярки по осмотрение – подписка или задържане. Ако някой се оплачеше от едните, биваше притиснат от другите. Задържането се осъществяваше в построения преди пет години, Дом за временно настаняване на чужденци , в околностите на столицата.Понятието „временно“ доста разтегливо, беше заради предвидения законов срок от шест месеца, но при стройна съдебна система продължаваше до няколко години.По тези причини преди няколко месеца анархо-либерали, както Иванов ги наричаше се бунтуваха срещу съоръжението, като развяваха плакати и вдигаха медиен и блогърски шум. Изявяваха граждандската си позиция.
Петрова още гледаше недоумяващо, нея я бяха назначили наскоро и трябваше тепърва да я обучават .
„Еее, туй днешната младеж , само глупости са им в главите. Труд трябва , труд, като едно време. Я да им дадем по една мотика и да ходят да копаят. Слава богу, на този протест бяха шепа хора. Не разбират ли, че ние мислим за националната сигурност. Това е приоритет при вземането на решения. Да сме освободили хората в Бусманци, че стоели вътре с години. Ми да стоят. Де са 'ръгнали?Не било законно, те на мен законност ще ми вменяват.“ Иванов си пое дълбоко дъх, отпи от кафето, като се надяваше Петрова да е доволна от демагогското обяснение. Но тридесетгодишната седемдесеткилограмова икономистка го гледаше с широко отворени очи, от недоумение пищния й бюст се надигаше ускорено от учестеното й дишане. Тази картина се хареса на Иванов, който разсъждаваше над двадесетгодишния си брак като страдание, а съпругата си като необходимото зло, което трябваше да поддържа домакинството и да прави салата ,когато се събираха с приятели да пият ракия и да гледат футбол, или накратко при мачовизация. След кратка пауза, като канализира мислите си, той продължи :
„А сега с тази арменка. Двадесет и двегодишна фръцла дошла на гости на нелегалния си приятел, а не иска да си ходи. Искала с него да живее,Се-МеЙ-ство ще гради“ като натърти на думата семейство, физиономията му се разкриви във иронична усмивка. „Пък той нямал документи, понеже бил дошъл с родителите си тук като дете и сега арменската държава не признава акта му за раждане от СССР и без военен билет само на негова база не иска да му издаде паспорт. Тоест, Киркорчо, май му беше името, не ще да си ходи в Армения понеже цялото му семейство било с постоянно пребиваване. Той е пълнолетен, да ходи да отбива военна служба. А не да ми чака да стане на 27, да си плати рушвета в арменското посолство. Къде е спал досега? Да си беше отишъл в Армения преди да стане пълнолетен и да си изкара паспорт. Като няма паспорт , как да му дадем постоянно пребиваване. Сега се влачи при нас с молба за бежанец. Видиш ли, арменецът , бил без гражданство, понеже не му давали от посолството паспорт и следователно бежанец. Не им стига това, ами и врякат до Бога“ Иванов очевидно не беше вярващ, щом си позволяваше безпричинно да намесва божии сили. Типично за средностатистически български , той не се свенеше да удурдисва тъпизма с ефеизма и да нарича смесицата им с българско тълкуване на текстве на наредби, законност.
Именно една такава наредба даваше право „по усмотрение на изпълнителната власт“ да се въвеждат различни мерки срещу чуждестранни лица с неизяснен статут, тоест в обща процедура, която приключваше в деветдесет процента от случаите негативно за кандидатите и задоволително за служителите в агенцията по бежанците. Защото последните след всяка депортация те потриваха ръце самодоволно и се радваха на бонуса в края на годината за успешно свършена работа и предотвратения нелегална емиграция.
Когато , преди години в началото на деветдесетте братовчедът на Иванов му разказваше как е преминал тайно границата за Германия и се е укривал при познати, докато някой добросъвестен германец го е издал и са го пратили в лагер, където е хванал краста, Иванов злорадстваше над неуспеха му и с неверие споменяваше на жена си: „Ще стане неговата работа, отиде кат' Аслан, върна се насран“ Братовчедът Митко , по професия зидаромазач, беше успял човек. Него ни краста, ни зъбобол, ни лагер и черен печат го мори. Той бе успял да омагьоса със снажния си вид, катранените чупливи коси и сини очи една местна селянка, да се ожени за нея, да изкара тамошната специализация за бояджия и да печели в марки. И колкото повече се увеличаваше благосъстоянието му,изразено във видео за майка му и стар Опел Кадет, популярен под псевдонима „капка“, толкова повече се смазваше самочувствието на Иванов, който всяка събота , вместо да гледа мач, ходеше да копае бустан и да носи буркани с лютеница, грах и бакла от майчината си зимнина, за да се прехранва. „Камъкът си тежи на мястото“- клиширано повтаряше той и не забелязваше как жена му тайно плачеше, когато с провинциалните си доходи не можеше да си купи ново червило на Лореал.
Комисар Иванов се сети за арменската двойка. „Тази малката ще я депортираме. Забременяла, докато чакала. Няма време за губене. Да я тикнем в Дома в Татулово, може да й дойде акъла и сама да си тръгне.Иначе, съдът, ако чакаме може да роди и тогава, върви я спасявай, ще вземе да кандидатства за статут на постоянно пребиваване. Петрова, напечатай заповед за крайна мярка задържане под стража, Карайорданов ще ти обясни ...“ и преди младата жена да затвори вратата чу зад гърба си
„Иии, Петрова, още нещо ...свържи ме с Григоров. “
***
Върху прашното бюро лежаха няколко папки, които съдържаха молби на бежанци. Неблагодарна сган, помисли си той и удари най-често използвания печат , като върху белия лист се появи диагонален червен надпис – Отказ!За последните седем години, тази практика се беше превърнала в ежедневие – четиринадесет хиляди молби за бежанската защита ,от тях бяха хиляда и четиристотин одобрени, като за всички тях се шушукаше, че му е платен дебел подкуп. Председателят на Агенцията за бежанците Иван Григоров , беше на 45 години, 172 сантиметра висок и още толкова кръгъл, леко оплешивялото му теме проличаваше сутрин, когато няколко косъма се изправяха и люшкаха в унисон с меланхолията , с която той се придвижваше от колата до бюрото си. Посребрените му коси издаваха, че с много нерви се беше добрал до този управнически стол и сега присъщо на позициите, където авторитарно се вземат решения се опитваше за срока на управлението си да увеличи загубеното в драпане за кокала под формата на рушвети финансово състояние. И сега никой не можеше да му отнеме привилегията да удря печат за неодобрение на кандидатите за статут на бежанец. „Ние сме външна граница на Европейския съюз и като такава носим голяма отговорност за опазване трафика на нелегални емигранти“ твърдеше с монотонен глас Григоров и напомняше на изявление на автогара за пристигащите и заминаващи автобуси. А кандидатите за бежанци се оплакваха от условията в транзитния център със затворен режим, който противно на лагера на Митко от преди двадесет годинни забраняваше на пребиваващите в него връзка с външния свят. Предимно, ако външния свят беше също нелегален. “ Какво са ревнали? Да си ходят, откъдето са дошли. Да не съм ги канил. Маймуни разни.“
Голямата слабост на Григоров беше неговата дъщеря, която преди три години завърши Езиковата гимназия и говореше свободно английски и френски.След дипломирането Елена Григорова не се притесняваше, че ще я приемат в Икономическия факултет в столицата, нито във факта, че след завършването му, ще й намерят работа. Това, което я притесняваше беше факта, че не може да си намери свестен мъж. Нейните ухажори бяха или от ония пънове, които никакви пари не изкарваха, а искаха приятелката им да е поддържана жена , или от другите, пуяци, които гордо се показваха със завоеванието им, чието приложение беше в синхрон с положението им , а именно оценено по външния си вид и сексуалната си активност. Затова търсенетто на подходящ съпруг , в синхрон с майчините притеснения за некадърността на младото поколение, се превърна в идея, която като паяжина обви душата на тинейджърката и безмилистно изяждаше кацналите като насекоми нормални младежки мечти и стремежи към спортни активитети с връстници.И интелигентните, но бедни почитатели. За тях тя нямаше време.
Елена притежаваше класа, буйна руса грива и кокалеста снага, която поддържаше с ограничение и протеинов режим. Всъщност хранителните й навици я занимаваха повече от кандидатстудентския изпит и тя често и задъхано обясняваше в многочасови пледоарии пред приятелки от кафе на кафе как е превърнала по-женски заформения тинейджър в елегантна млада дама. След дълги дискусии относно здравословността на режима, който тя насъскано защитаваше срещу нейната най-добра приятелка и съученичка, която тренираше и нямаше щастието да притежава рахитични обиколки в отговор на съвременното Туиги-разбиране за красота в България, Елена се чувстваше енергийно изхабена. За една казваше ,“Тя е енергиен вампир“, за друга „ Ако изляза с нея , ще се срамувам, защото тя няма маркови дрехи“ И бавно се отклоняваше от хората , с които беше израстнала. „Пътят към Елитът изисква своите жертви“, казваше си тя , и приемаше загубата на приятелството, изградено на база на сходен интелект в ученическите години по-леко, и го заменяше с такова, което се обосноваваше на икономически връзки и финансови ползи. Едно внушение на майка й беше донякъде виновно за изхода на тези приятелства. „Децата от бедните семейства само завиждат на тези от богатите“ , повтаряше нейните думи Елена и се самопричисляваше към втората група.
Елена Григорова беше гледала един документален филм за университетите в Шотландия и се беше влюбила във Университета Сейнт Андрюз, където случайно е следвал принц Уилям. Дали се беше влюбила във учебното заведение или във възможността да се запознава само със принцове и величия от всякакво естество, беше съмнително. И така докато Елена сънуваше как играе на най-старото университетско голфено игрище и взема участие в поло турнир,за Иван Григоров трябваше да забрави честността си и заплатата на обикновен чиновник и да въведе мерки, известни в българския бюрократичен жаргон като "протакане" и "натъмъняване", с които да събира кървави пари, за да я издържа дъщеря си в кралското учебно заведение.
Беше малко след дипломирането й в колежа, Елена беше си намерила работа като международен сътрудник в една британско-нигерийска компания и родителите й вече не ходеха, а хвърчаха от гордост заради сумата, която печелеше и с която успешно връщаше заема ,с които беше платила таксите по учението си. Мечтата за съпруг беше преследвала усърдно и беше сгодена за Абдула, син на нигерийски милионер. Щастливата новина от бремеността на Елена, не беше посрещната с патос от родителите й, поради потенциалния тъмен цвят на кожата на детето й. Но това което съсипа Иван Григоров беше спонтанния аборт , който отне живота на бъдещия му внук и на дъщеря му. Увеличен черен дроб, споходен от болки и внезапна смърт. Когато Абдула се опита да прегърне и плаче на рамото на посърналия Григоров в британската клиника, последния го възнагради само със студеното си пренебрежение. Дълбоко в душата си, за смъртта на Елена той обвини тъмнокожия годеник на дъщеря си поради невнимание, британските лекари поради немърливост, господ поради жестокост. И в сърцето си намрази всички чужденци.
Дали по тези причини или някакви други, той чувстваше след всеки отказ удовлетворение. И в някой случай дори се свързваше с комисар Иванов , за да организира достойно положение за нелегалните в Домът за временно настаняване в Татулово, в близост до столицата– далеч от българите , зад високи стени от тухли , обвити с бодлива тел.
Телефонът иззвъня.
„Иване, имаме проблем с тази арменка. Получих много електронни писма, тези нахранимайковци,които "правозащитници" се наричат, стават агресивни?“ , се чу гласа на Иванов от другия край на жицата.
„Куче, дето много лае,...нали знаеш.Не им обръщай внимание. Всичко е законно. Те призовават към беззаконност и в съмнение в авторитета на милицията.Ние сме добри хора, спазваме законите.“ , и преди да чуе как Иванов облекчено си отдъхна след това грамофонно обяснение, той грабна една книга от бюрото си и размаза една хлебарка на стената. Дори не забеляза, че това е Женевската конвенция за бежанците от 1951, в която се уреждаха проблематика на тези хора, които идваха от несигурни държави и търсеха подслон и закрила. Това не интересуваше Григоров, не го интересуваше кой какви права има. Важно беше процедурата да бъде спазена според законовите разпоредби. А че буквалното четене на тези разпоредби беше в конфликт с основните човешки права, той не разбираше, но знаеше , понеже това бяха безрезултатните крясъци на няколко активни анархисти.
Несмущаван в мислите си за унищожението на хлебарките и чужденците, Григоров телефонираше в търсене на съдията , който в едноличен състав, ще води делото относно жалбата срещу агенцията. „Може пък нещо да се направи.“, мислеше си председателя с надеждата съдията да е „свой човек“. „Анархо-либерали, ще им дам да се разберат.“ , изсъска той наглас. После притеснено се огледа , дали е сам. Въздъхна в знак на облекчение. Никой не го чу. Само от горната лавица му се усмихваше запрашения никоганепрочетен екземпляр на една книга, в която се говореше за права. Права, които бяха на Киркор насилствено административно от собствената му и от българска страна отнети- правото да учи, да пътува, да кара кола, да създаде бизнес, да обича и бъде обичан, правото на семейство, да бъде личност.
От последната лавица се усмихваше мрачно българската Конституция.
Абонамент за:
Публикации (Atom)