Добрите хора спазват закона

Този разказ е плод на авторска измислица. Всякаква прилика с действителни лица и факти е напълно случайна.

Комисар Георги Иванов завъртя шайбата на вентилаторната печка, която той нежно наричаше духалка, до краен предел, малко след шеста степен. Прегрелият реотан беше затоплил пластмасата и почти изгаряше подбедриците му, които Иванов търкаше , за да разнесе топлината.
„Брех, че студ!Пък март. Не може да се стопли човек“, каза шефът на дирекция" Миграция" и потърси с поглед секретарката си, която като срещна погледа на висшестоящия, припряно приключи телефонния си разговор, оставяйки впечатление, че говори отново с любовника си. „Петровааа, я направи кафе, че ми замръзна устата. Ти обади ли се на ония за парното?“ Петрова кимна като сервира чаша горещо кафе в полуприведена поза, която разкри пищните й гърди. „Ой, бабацо!“помисли си Иванов , но студът отклони мислите му от разгулна в професионална насока.
„И какво казаха, кога ще дойдат? Ей, големи тюфлеци, само се мотат , няма управия тази държава.“ Иванов шумно отпи глътка. Телефонът иззвъня и го сепна. Жарката течност опари устните му, той подскочи и изплю част върху ризата си. Последва ред благословии, придружени с търсене на кърпа. Телефонът продължаваше да звъни.
Младши-експерт Карайорданов вдигна слушалката, която след кратко приемане на адресата, закри с ръка и зашепна. :“Ш-ш-ефе, пак ония лудите от интернет с бременната арменка?Щ-що не сме я пусне-е-ели?!“ , младият мъж имаше лек говорен дефект, който го издаваше винаги, когато е притеснен.
Кафето на Иванов приседна. „Кажи им, че ме няма и ти не отговаряш на въпроси!“ и продължи да мърмори „Незаконно сме я били задържали. Всички станаха юристи. Събрали се пет човека и манипулират мнението на гражданина. Всичко си е по правилата. Като го позволява закона.“ и се огледа за съпричастие.
Това , което комисарят имаше предвид под позволението на закона, беше порочната политика в Агенцията на бежанците да раздава картончета и отлага регистрирането на молбите за статут на бежанец, като по този начин , мигрантите, поради нерегистрация на молбата биваха фактичеки принуждавани да остават нелегално.И оттам неговия отдел притежаваше всички права да наложи мярки по осмотрение – подписка или задържане. Ако някой се оплачеше от едните, биваше притиснат от другите. Задържането се осъществяваше в построения преди пет години, Дом за временно настаняване на чужденци , в околностите на столицата.Понятието „временно“ доста разтегливо, беше заради предвидения законов срок от шест месеца, но при стройна съдебна система продължаваше до няколко години.По тези причини преди няколко месеца анархо-либерали, както Иванов ги наричаше се бунтуваха срещу съоръжението, като развяваха плакати и вдигаха медиен и блогърски шум. Изявяваха граждандската си позиция.
Петрова още гледаше недоумяващо, нея я бяха назначили наскоро и трябваше тепърва да я обучават .
„Еее, туй днешната младеж , само глупости са им в главите. Труд трябва , труд, като едно време. Я да им дадем по една мотика и да ходят да копаят. Слава богу, на този протест бяха шепа хора. Не разбират ли, че ние мислим за националната сигурност. Това е приоритет при вземането на решения. Да сме освободили хората в Бусманци, че стоели вътре с години. Ми да стоят. Де са 'ръгнали?Не било законно, те на мен законност ще ми вменяват.“ Иванов си пое дълбоко дъх, отпи от кафето, като се надяваше Петрова да е доволна от демагогското обяснение. Но тридесетгодишната седемдесеткилограмова икономистка го гледаше с широко отворени очи, от недоумение пищния й бюст се надигаше ускорено от учестеното й дишане. Тази картина се хареса на Иванов, който разсъждаваше над двадесетгодишния си брак като страдание, а съпругата си като необходимото зло, което трябваше да поддържа домакинството и да прави салата ,когато се събираха с приятели да пият ракия и да гледат футбол, или накратко при мачовизация. След кратка пауза, като канализира мислите си, той продължи :
„А сега с тази арменка. Двадесет и двегодишна фръцла дошла на гости на нелегалния си приятел, а не иска да си ходи. Искала с него да живее,Се-МеЙ-ство ще гради“ като натърти на думата семейство, физиономията му се разкриви във иронична усмивка. „Пък той нямал документи, понеже бил дошъл с родителите си тук като дете и сега арменската държава не признава акта му за раждане от СССР и без военен билет само на негова база не иска да му издаде паспорт. Тоест, Киркорчо, май му беше името, не ще да си ходи в Армения понеже цялото му семейство било с постоянно пребиваване. Той е пълнолетен, да ходи да отбива военна служба. А не да ми чака да стане на 27, да си плати рушвета в арменското посолство. Къде е спал досега? Да си беше отишъл в Армения преди да стане пълнолетен и да си изкара паспорт. Като няма паспорт , как да му дадем постоянно пребиваване. Сега се влачи при нас с молба за бежанец. Видиш ли, арменецът , бил без гражданство, понеже не му давали от посолството паспорт и следователно бежанец. Не им стига това, ами и врякат до Бога“ Иванов очевидно не беше вярващ, щом си позволяваше безпричинно да намесва божии сили. Типично за средностатистически български , той не се свенеше да удурдисва тъпизма с ефеизма и да нарича смесицата им с българско тълкуване на текстве на наредби, законност.
Именно една такава наредба даваше право „по усмотрение на изпълнителната власт“ да се въвеждат различни мерки срещу чуждестранни лица с неизяснен статут, тоест в обща процедура, която приключваше в деветдесет процента от случаите негативно за кандидатите и задоволително за служителите в агенцията по бежанците. Защото последните след всяка депортация те потриваха ръце самодоволно и се радваха на бонуса в края на годината за успешно свършена работа и предотвратения нелегална емиграция.
Когато , преди години в началото на деветдесетте братовчедът на Иванов му разказваше как е преминал тайно границата за Германия и се е укривал при познати, докато някой добросъвестен германец го е издал и са го пратили в лагер, където е хванал краста, Иванов злорадстваше над неуспеха му и с неверие споменяваше на жена си: „Ще стане неговата работа, отиде кат' Аслан, върна се насран“ Братовчедът Митко , по професия зидаромазач, беше успял човек. Него ни краста, ни зъбобол, ни лагер и черен печат го мори. Той бе успял да омагьоса със снажния си вид, катранените чупливи коси и сини очи една местна селянка, да се ожени за нея, да изкара тамошната специализация за бояджия и да печели в марки. И колкото повече се увеличаваше благосъстоянието му,изразено във видео за майка му и стар Опел Кадет, популярен под псевдонима „капка“, толкова повече се смазваше самочувствието на Иванов, който всяка събота , вместо да гледа мач, ходеше да копае бустан и да носи буркани с лютеница, грах и бакла от майчината си зимнина, за да се прехранва. „Камъкът си тежи на мястото“- клиширано повтаряше той и не забелязваше как жена му тайно плачеше, когато с провинциалните си доходи не можеше да си купи ново червило на Лореал.
Комисар Иванов се сети за арменската двойка. „Тази малката ще я депортираме. Забременяла, докато чакала. Няма време за губене. Да я тикнем в Дома в Татулово, може да й дойде акъла и сама да си тръгне.Иначе, съдът, ако чакаме може да роди и тогава, върви я спасявай, ще вземе да кандидатства за статут на постоянно пребиваване. Петрова, напечатай заповед за крайна мярка задържане под стража, Карайорданов ще ти обясни ...“ и преди младата жена да затвори вратата чу зад гърба си
„Иии, Петрова, още нещо ...свържи ме с Григоров. “
***
Върху прашното бюро лежаха няколко папки, които съдържаха молби на бежанци. Неблагодарна сган, помисли си той и удари най-често използвания печат , като върху белия лист се появи диагонален червен надпис – Отказ!За последните седем години, тази практика се беше превърнала в ежедневие – четиринадесет хиляди молби за бежанската защита ,от тях бяха хиляда и четиристотин одобрени, като за всички тях се шушукаше, че му е платен дебел подкуп. Председателят на Агенцията за бежанците Иван Григоров , беше на 45 години, 172 сантиметра висок и още толкова кръгъл, леко оплешивялото му теме проличаваше сутрин, когато няколко косъма се изправяха и люшкаха в унисон с меланхолията , с която той се придвижваше от колата до бюрото си. Посребрените му коси издаваха, че с много нерви се беше добрал до този управнически стол и сега присъщо на позициите, където авторитарно се вземат решения се опитваше за срока на управлението си да увеличи загубеното в драпане за кокала под формата на рушвети финансово състояние. И сега никой не можеше да му отнеме привилегията да удря печат за неодобрение на кандидатите за статут на бежанец. „Ние сме външна граница на Европейския съюз и като такава носим голяма отговорност за опазване трафика на нелегални емигранти“ твърдеше с монотонен глас Григоров и напомняше на изявление на автогара за пристигащите и заминаващи автобуси. А кандидатите за бежанци се оплакваха от условията в транзитния център със затворен режим, който противно на лагера на Митко от преди двадесет годинни забраняваше на пребиваващите в него връзка с външния свят. Предимно, ако външния свят беше също нелегален. “ Какво са ревнали? Да си ходят, откъдето са дошли. Да не съм ги канил. Маймуни разни.“
Голямата слабост на Григоров беше неговата дъщеря, която преди три години завърши Езиковата гимназия и говореше свободно английски и френски.След дипломирането Елена Григорова не се притесняваше, че ще я приемат в Икономическия факултет в столицата, нито във факта, че след завършването му, ще й намерят работа. Това, което я притесняваше беше факта, че не може да си намери свестен мъж. Нейните ухажори бяха или от ония пънове, които никакви пари не изкарваха, а искаха приятелката им да е поддържана жена , или от другите, пуяци, които гордо се показваха със завоеванието им, чието приложение беше в синхрон с положението им , а именно оценено по външния си вид и сексуалната си активност. Затова търсенетто на подходящ съпруг , в синхрон с майчините притеснения за некадърността на младото поколение, се превърна в идея, която като паяжина обви душата на тинейджърката и безмилистно изяждаше кацналите като насекоми нормални младежки мечти и стремежи към спортни активитети с връстници.И интелигентните, но бедни почитатели. За тях тя нямаше време.
Елена притежаваше класа, буйна руса грива и кокалеста снага, която поддържаше с ограничение и протеинов режим. Всъщност хранителните й навици я занимаваха повече от кандидатстудентския изпит и тя често и задъхано обясняваше в многочасови пледоарии пред приятелки от кафе на кафе как е превърнала по-женски заформения тинейджър в елегантна млада дама. След дълги дискусии относно здравословността на режима, който тя насъскано защитаваше срещу нейната най-добра приятелка и съученичка, която тренираше и нямаше щастието да притежава рахитични обиколки в отговор на съвременното Туиги-разбиране за красота в България, Елена се чувстваше енергийно изхабена. За една казваше ,“Тя е енергиен вампир“, за друга „ Ако изляза с нея , ще се срамувам, защото тя няма маркови дрехи“ И бавно се отклоняваше от хората , с които беше израстнала. „Пътят към Елитът изисква своите жертви“, казваше си тя , и приемаше загубата на приятелството, изградено на база на сходен интелект в ученическите години по-леко, и го заменяше с такова, което се обосноваваше на икономически връзки и финансови ползи. Едно внушение на майка й беше донякъде виновно за изхода на тези приятелства. „Децата от бедните семейства само завиждат на тези от богатите“ , повтаряше нейните думи Елена и се самопричисляваше към втората група.
Елена Григорова беше гледала един документален филм за университетите в Шотландия и се беше влюбила във Университета Сейнт Андрюз, където случайно е следвал принц Уилям. Дали се беше влюбила във учебното заведение или във възможността да се запознава само със принцове и величия от всякакво естество, беше съмнително. И така докато Елена сънуваше как играе на най-старото университетско голфено игрище и взема участие в поло турнир,за Иван Григоров трябваше да забрави честността си и заплатата на обикновен чиновник и да въведе мерки, известни в българския бюрократичен жаргон като "протакане" и "натъмъняване", с които да събира кървави пари, за да я издържа дъщеря си в кралското учебно заведение.
Беше малко след дипломирането й в колежа, Елена беше си намерила работа като международен сътрудник в една британско-нигерийска компания и родителите й вече не ходеха, а хвърчаха от гордост заради сумата, която печелеше и с която успешно връщаше заема ,с които беше платила таксите по учението си. Мечтата за съпруг беше преследвала усърдно и беше сгодена за Абдула, син на нигерийски милионер. Щастливата новина от бремеността на Елена, не беше посрещната с патос от родителите й, поради потенциалния тъмен цвят на кожата на детето й. Но това което съсипа Иван Григоров беше спонтанния аборт , който отне живота на бъдещия му внук и на дъщеря му. Увеличен черен дроб, споходен от болки и внезапна смърт. Когато Абдула се опита да прегърне и плаче на рамото на посърналия Григоров в британската клиника, последния го възнагради само със студеното си пренебрежение. Дълбоко в душата си, за смъртта на Елена той обвини тъмнокожия годеник на дъщеря си поради невнимание, британските лекари поради немърливост, господ поради жестокост. И в сърцето си намрази всички чужденци.
Дали по тези причини или някакви други, той чувстваше след всеки отказ удовлетворение. И в някой случай дори се свързваше с комисар Иванов , за да организира достойно положение за нелегалните в Домът за временно настаняване в Татулово, в близост до столицата– далеч от българите , зад високи стени от тухли , обвити с бодлива тел.
Телефонът иззвъня.
„Иване, имаме проблем с тази арменка. Получих много електронни писма, тези нахранимайковци,които "правозащитници" се наричат, стават агресивни?“ , се чу гласа на Иванов от другия край на жицата.
„Куче, дето много лае,...нали знаеш.Не им обръщай внимание. Всичко е законно. Те призовават към беззаконност и в съмнение в авторитета на милицията.Ние сме добри хора, спазваме законите.“ , и преди да чуе как Иванов облекчено си отдъхна след това грамофонно обяснение, той грабна една книга от бюрото си и размаза една хлебарка на стената. Дори не забеляза, че това е Женевската конвенция за бежанците от 1951, в която се уреждаха проблематика на тези хора, които идваха от несигурни държави и търсеха подслон и закрила. Това не интересуваше Григоров, не го интересуваше кой какви права има. Важно беше процедурата да бъде спазена според законовите разпоредби. А че буквалното четене на тези разпоредби беше в конфликт с основните човешки права, той не разбираше, но знаеше , понеже това бяха безрезултатните крясъци на няколко активни анархисти.
Несмущаван в мислите си за унищожението на хлебарките и чужденците, Григоров телефонираше в търсене на съдията , който в едноличен състав, ще води делото относно жалбата срещу агенцията. „Може пък нещо да се направи.“, мислеше си председателя с надеждата съдията да е „свой човек“. „Анархо-либерали, ще им дам да се разберат.“ , изсъска той наглас. После притеснено се огледа , дали е сам. Въздъхна в знак на облекчение. Никой не го чу. Само от горната лавица му се усмихваше запрашения никоганепрочетен екземпляр на една книга, в която се говореше за права. Права, които бяха на Киркор насилствено административно от собствената му и от българска страна отнети- правото да учи, да пътува, да кара кола, да създаде бизнес, да обича и бъде обичан, правото на семейство, да бъде личност.
От последната лавица се усмихваше мрачно българската Конституция.